Понякога се натъкваме на хардуер, който просто разбива представата за това какво се смята за „старо“. IBM x3800 от началото на 2000-те е такъв случай. На хартия той има осем ядра, шестнадесет нишки, 32 гигабайта RAM, гигабитов Ethernet и терабайт устройство за бързо съхранение. Ако някой назове тези спецификации сега, повечето хора биха си помислили за напълно модерен компютър, но дори не става въпрос за числа.

Истинската лудост започва, когато една четвърт от RAM паметта просто се извади от сървъра, който е включен под товар и той продължава да работи. Без замръзване, без системни сривове, без „филмова магия“. Вадят паметта, тя продължава да изпълнява задачите си, връщат я обратно и тя дори не мига.

“Това не е трик или подготвена позиция. Системата всъщност е проектирана да оцелее при подобни „операции“ на работещ хардуер”.

Защо това е изобщо възможно?

Тайната на огледалното отразяване на паметта е по същество RAID 1, само за RAM. Банките памет работят по двойки и съхраняват идентични копия на данните. Когато извадите единия модул, другият продължава да съхранява цялата информация. Контролерът на паметта по онова време все още се е намирал на северния мост, а не вътре в процесора. Поради това системата е можела да си позволи малко по-висока латентност в замяна на възможността за гореща смяна.

Съвременните платформи са почти неспособни да направят това. Паметта се управлява от самия процесор, латентността е станала критична и изваждането на слот в движение е почти гарантиран срив. Но тук можете да сменяте модули, докато сървърът работи, и дори да увеличавате количеството RAM (макар и веднъж на цикъл на включване).

Отделно си струва да се спомене ECC. Всеки модул има допълнителен чип, който улавя случайните битови грешки. Плюс това, светодиоди, които директно показват коя банка или дори конкретна лента е започнала да „болва“. Light Path Diagnostics на предния панел като цяло изглежда като нещо от научната фантастика от началото на века – светлините съобщават за проблеми със захранванията, вентилаторите, RAID и шините.

Резервиране на всички нива

Този сървър не е създаден за красота, а за да бъде изключван възможно най-рядко. Ето защо почти всичко в него е с възможност за гореща замяна:

• вентилатори с адаптивно управление – ако единият се повреди, останалите веднага увеличават скоростта;
• захранвания (могат да се доставят до четири, в зависимост от конфигурацията);
• PCI карти;
• твърди дискове.

Дисковете са съвсем друга история. Това са SAS устройства, които се въртят с 15 000 оборота в минута. За сравнение: обикновените „настолни“ дискове от онова време се въртяха със 7200 оборота в минута. Скоростта на въртене осигуряваше забележимо по-ниски забавяния при достъп до данните по онова време, когато SSD дисковете дори не се бяха появили. Единственият недостатък беше капацитетът, но можеше просто да се натъпчат повече дискове и да се сглоби RAID 5 с горещ резерв.

RAID контролерът имаше собствени батерии, така че в случай на внезапно прекъсване на захранването, данните, които все още са в кеша, да не бъдат загубени. Класически сървърен подход: по-добре е да сте в безопасност, отколкото да се налага да изграждате всичко от нулата.

Процесори, конектори и малко носталгия

Под огромните медни радиатори се крият сокет 604 базирани Xeon-и. Двуядрени, с FSB 667 MHz и кеш до 16 MB. Сами по себе си те не впечатляваха с честотата си дори по онова време – около 3,3 GHz, но можеха да се инсталират по четири едновременно. Осем ядра в сървър от началото на 2000-те изглеждаха много сериозно, особено когато в домашните системи хората бяха доволни от едно ядро.

Интересното тук е, че за пълноценната работа на четирите процесора е трябвало да се добавят отделни VRM модули. Дънната платка от завода поддържаше само два. Един вид модулен подход към захранването на процесора.

И има отделна контролна платка със собствен PowerPC процесор. Всъщност, малък компютър вътре в голям, който следи всичко и ви позволява дистанционно да обслужвате машината. Конекторите на задния панел изглеждат изненадващо познати дори сега: видео-изход, USB, обикновен Ethernet и отделен порт за управление.

Опитите за инсталация на съвременна видеокарта

Разбира се, екипът не е устоял и се е опитал да натъпче в него горе-долу модерна видеокарта чрез райзер. Слотовете са PCIe Gen1 x8 и всеки от тях е официално оценен за максимум 25 W. Резултатът е бил предвидим: системата не е видяла картата или заради ограничения в захранването, или заради разликата в поколенията. Във всеки случай, експериментът е показал, че този сървър живее в своя собствена епоха и не е особено нетърпелив да се сприятели с модерния геймърски хардуер.

Най-изненадващото не е, че машината е можела да прави това преди 20 години. Най-изненадващото е, че много от тези решения все още работят в сървърните зали. IBM все още пази FRU номерата (Fixed Part Numbers) за тази платформа в каталога си. Хората продължават да ги ремонтират и използват там, където е необходима максимална отказоустойчивост, а не нови терафлопи.

Когато видиш как спокойно премахват RAM паметта от включен сървър, а той дори не губи ритъма си, започваш да гледаш по различен начин на съвременните „потребителски“ платформи. Свикнали сме, че всичко трябва да е бързо и евтино, а после го изграждаме така, че просто да не се срива. И понякога изглежда много по-впечатляващо от поредния рекорд в бенчмарковете.

Този x3800 е живо доказателство, че инженерите в началото на 2000-те вече са разбирали какво е висока надеждност и са създали машина, която все още може да ви изненада две десетилетия по-късно.