През 1983 г., когато компактдискът едва започваше да отнема аудиторията на аналоговите носители, инженерите на Matsushita пуснаха на японския пазар флагманския модел Technics RS-B100 на значителната за онова време цена от 800 долара. Устройството разполагаше с двоен затворен задвижващ механизъм с кварцова стабилизация, аморфен AX блок с три глави и цели три превключвателя за шумопотискане на преден панел: Dolby B, Dolby C и потребителската система dbx. Последната разширяваше динамичния диапазон на обикновената касета до космическите 110 dB, стойност, която оставяше зад себе си дори съвсем новия цифров стандарт CD с неговия теоретичен динамичен диапазон от ~98 dB. Но зад това инженерно пиршество се криеше не просто демонстрация на сила, а суровата необходимост за оцеляване на границата между епохите.

Физиката на шумовете и дилемата на съвместимостта

Основният проклет проблем на магнитния запис е постоянният фонов шум на лентата, онова „ш-ш-ш“ в тихите пасажи на класиката или джаза. При една обикновена касета без обработка съотношението сигнал/шум рядко надвишаваше 50–56 dB: тихите звуци се губеха в паразитните смущения, а силните преминаваха в претоварване. Спасителната сламка се оказа Dolby B, появила се още в края на шестдесетте години. Тя повдигаше тихите високи честоти при записа и ги отслабваше огледално по същия начин при възпроизвеждане, отрязвайки около 9–10 dB (A-претеглени) от неприятното шипене.

Към началото на 80-те години Dolby B се превърна в абсолютен световен стандарт: системата се вграждаше в модерните преносими Walkman-и и автомобилни магнетофони. Въпреки това намаляването на шума с 10 dB вече не задоволяваше взискателното ухо на аудиофилите, свикнали с най-чистия цифров звук. В отговор инженерите на Dolby разработиха алгоритъма Dolby C, който осигуряваше потискане на шума от около 20 dB. Изглеждаше, че идеалното решение е намерено, но веднага се появи един скрит капан, за който производителите предпочитаха да мълчат.

Записът, направен с Dolby C, при опит да бъде възпроизведен в колата или чрез евтин преносим плейър, звучеше отвратително, с рязко преувеличени високи честоти и „плаващ“ вокал.

Потребителят се озоваваше в капан: или записваш касета с Dolby B и тя се възпроизвежда навсякъде, но леко шумоли, или избираш Dolby C, получаваш отличен звук у дома, но записът става негоден за преносимите устройства. Но инженерите на Technics добавиха трета система, създадена по съвсем друг принцип.

Компандерът dbx: как да извлечеш и невъзможното от лентата

За разлика от семейството Dolby, което работеше предимно с високите честоти, системата dbx за домашно ползване преобразуваше целия музикален сигнал изцяло. Това беше пълноценен широколентов компандер, хибрид между компресор и експандер със съотношение 2:1.

При запис dbx компресира целия динамичен диапазон наполовина: тихите тиктакания на часовника стават по-силни, а оглушителните удари на барабаните стават по-тихи. При възпроизвеждане специализиран чип извършва обратната операция, разтягайки сигнала в съотношение 1:2 до първоначалното състояние.

Този трик намаляваше нивото на шума на касетата с невероятните 30 dB, разширявайки динамичния диапазон до 110 dB и осигурявайки съотношение сигнал/шум около 92 dB. В паузите между песните цареше гробоподобна, почти физиологично осезаема тишина. Ако записвахте на Technics RS-B100 плоча със симфоничен оркестър чрез системата dbx, крайната касета, според отзивите на собствениците от онези години, е звучала по-чисто от оригиналния винил.

Но за тази тишина се налагаше да се плати с пълната липса на универсалност. Ако се постави касета с dbx в обикновен касетофон без съответния декодер, вместо музика от високоговорителите се чуваше пронизителен, компресиран шум с жестоко изкривяване на тоналния баланс. Освен това dbx се оказа изключително чувствителен към точността на настройката на нивата на запис и възпроизвеждане: несъответствието в нивата, а в допълнение към това и всякакви отклонения в честотната характеристика, включително грешка в азимута на главата, водеше до „дишане“ на шума, когато фоновото съскане на заден план започваше да пулсира в такт с басовата барабанна кутия.

Трите глави

Именно тук става ясен инженерният замисъл на Technics RS-B100, който го превърна в един от най-желаните декове в историята. Инженерите просто предоставиха на собственика пълен набор от инструменти за всяка задача.

Ако трябва да запишете компилация за плейъра по пътя към работа, включвате Dolby B. Ако искате да послушате качествен запис на домашната аудио система от среден клас, избирате Dolby C. Ако задачата е да направите идеално копие на компактдиск или рядка грамофонна плоча за дълбоко потапяне в музиката у дома, активирате dbx.

За да реализират тази тройна комбинация без компромиси, японците трябваше да разработят чудовищна схема. В RS-B100 са инсталирани отделни аморфни глави за запис и възпроизвеждане в единен блок, а вътрешното пространство е буквално препълнено с платки: всяка от трите системи разполага с двоен набор от канали – отделен за записа и отделен за възпроизвеждането. Това позволяваше още по време на записването да се слуша вече обработеният сигнал от лентата в реално време.

Освен това декът беше оборудван с вграден калибратор с генератори на честоти 400 Hz и 12,5 kHz, за да може потребителят ръчно да настрои чувствителността и токът на преднамагнитване.. Без такава настройка същият dbx просто би превърнал записа в каша. В резултат се получи универсален инструмент за магнитна лента, способен да извлече максимума от всеки тип лента, от евтината първа категория до премиума Metal.

Четири десетилетия по-късно Technics RS-B100 се срещат на наякои аукциони на цени, които според някои данни достигат 1500-2000 ево за ремонтирани екземпляри, а колекционерите от цял свят ги търсят. Парадоксът е, че повечето съвременни собственици на това устройство изобщо не включват нито Dolby, нито dbx, предпочитайки да слушат естествения, непринуден аналогов звук на „суровата“ истинска лента.